Любов и още нещо ::. . . което не е писано да стане

Постинг

Обратно към блога | Предишен постинг | Следващ постинг

07.04.2015 01:41 - ...което не е писано да стане

Автор: malvolia Категория: Лични дневници

Прочетен: 3032 Коментари: 1 Гласове:

Не,не искам да знам какво ще се случи.За какво ми е?Така всичко ще се развали,ще се изгуби тръпката. А тръпката я има само с него.Това само засега ли е,всичко свършва някога,и това ли ще свърши?Нямаше ли да ме боли по-малко ако знаех,че никога няма да започне?Нямаше ли да ми е по-лесно ако някой можеше да ми каже,че никога нищо няма да се случи?Аз не търся,никога не съм и няма и занапред,но този път поне,защо да не ми е по-лесно? Защо да не се измъчвам поне този път?Харесва ми и така,всъщност не знам дали не целях точно това,но защо….?Не знам какво бих направила ако знаех,опитвам се да си представя чувството,но не се получава.Нещо подобно е на усещането,че ти вземат нещо много ценно,че ти вземат най-ценното,и ти си казваш „Мамка му,почакайте,аз дори не можах да му се порадвам,аз дори не можах да го имам наистина“,докато те… ти го вземат от ръцете.От душата ти го изваждат.
Сигурно ще ми мине и ще забравя,че всичко това е било.Или пък няма,защото аз толкова трудно забравям…Спомням си с ужасни подробности,спомням си нелепи подробности и сама на себе си се чудя защо ми е да си пълня главата с такива неща. Въпреки че аз много се промених и всичко това сега изглежда различно: понякога дори е много интересно да се връщам назад и да си спомням разни случки,защото сега гледам на всичко с други очи и мога да разбера много неща,за които тогава не съм имала достатъчно опит.
…Както във всяко подобно състояние аз минавам през сто различни настроения всеки ден,понякога дори в една минута.От едната до другата крайност,от единия до другия тротоар,аз ежедневно си забранявам хиляди неща (и вече си спазвам обещанията!), само от страх да не прекаля,да не мина границата.А тази граница може и изобщо да я няма,знаеш ли?Да я виждам само аз.Той може би просто живее живота си и аз минавам покрай него.Той ще се обърне да ме погледне и ще замине,а аз ще стоя като ослепена след него,няма да виждам лицата на тези,които минават покрай мен… защото много обичам да драматизирам.
А аз не искам много от него,искам само да забравя.Искам да затворя очи (или пък да погледна в неговите,ще бъде по-силно) и да забравя,че света около мене съществува. Да мога да изхвърля от главата си всички онези ненужни неща,които с толкова усилия не успявам да разкарам.Малките и незначителни неща.Имам жестока нужда съзнанието ми да си почине.А това със забравянето никога не ми е било силна черта.Като лекарство,като магия ми трябва.Като чудо.Като мелодия,която те пренася много далеч и те кара всичко да забравиш.Да.Затова ми трябва.За забрава.И той да е единственото нещо в ума ми.

Нагоре