Винаги има нещо странно в това да получиш каквото си искал.Независимо колко силно си го искал,колко си се страхувал и какво си изпитал,някак винаги си неподготвен,когато това ти се случи.Радваш се,знаеш колко трябва да се радваш, и все пак е някак ужасно странно,че това се случва.

   Това е като с предсказанията,които ти правят,лъжите,които ти казват,…за които ти знаеш много добре,че ще се случат.Казваш си,че това са измислици,че не им вярваш,или пък се шегуваш,че още чакаш да се случат,времето минава,а ти, невярвайки,си казваш:“Нищо ли от това няма да се случи?“,смееш  се и даваш вид,че всичко това е просто история…В себе си ти знаеш,времето няма значение, думите нямат значение,тези измислици са се впили в кожата ти,те са там,те са зад ъгъла,и те чакат.

  Всъщност няма никакво значение какво ще кажеш,как ще се държиш,или как ще посрещнеш съдбата си.Аз знам.Не ме питай откъде,не помня,не ме питай как,не зная, но аз усещам когато ме лъжеш,когато казваш истината и когато играеш роля.Ти може би не разбираш,че никой не може да те познава щом ти постоянно го лъжеш, щом играеш роли и щом приемаш със задоволство факта,че ти се удава.Когато имаш толкова много роли,всеки би се объркал да разпознае лицето ти и да те види така, както на теб много би ти се искало.И както много,много те е страх да се случи.

Разбира се,това рано или късно се случва.

  Всичко това,което никога няма да ми кажеш,е някъде дълбоко в мене,аз вече го зная, вече го зная.Всичко това вече е казано някога.Било е.Всеки път,когато те погледна,то се случва отново.В себе си,в сънищата си,в дните и нощите си спомням това,чудя се откъде го зная,кога е било,как и защо е свършило и защо по дяволите ми се случва отново,когато нищо от това не може да бъде мое.Всичко това,което никога няма да случи,вече се е случило някога.Било е.Аз не мога да го забравя.Може би са минали години,може би ни делят вселени,може би всичко това,което ни е събрало,ни дели,ума ми го охвърля,не мога да го разкажа и не мога да го обясня,не мога да го споделя с никой,но аз помня,пръстите ми го помнят,душата ми помни и мира не ми дава че нищо от това тук не може да бъде мое.Когато всъщност е тук,сега, стои пред мен.В ръцете ми.

…Виж ме.Това,в което ти не повярва,това,което ти не признаваш,от което се страхуваш и което желаеш с всяка клетка на тялото си,което можеш да преживееш с едно премигване:цялото,от началото до края,какво би било и какво би ти коствало, всичко започва и свършва в очите  ти…до следващия път,няма капка  истина в това,което казваш,и аз знам…Не мога да спра да затварям очи и да забравям,че това в мен не е реалност,това е нещо мое,нещо скрито и тайно,което никой не може да ми вземе…