Е,и?Нека изчакаме.Нещата може би ще се поправят.

Те може и да се поправят,ама аз се амортизирах.Да се облегнеш на стената може и да е много удобно,стига да не те притискат от всички страни.Но нали ми пука?Аз забравих за кого каква трябваше да бъда.Омръзна ми.Забравям толкова бързо,толкова лесно,сякаш никога не ме е боляло толкова и сякаш никога не съм се заричала да бъда съвсем друга,съвсем различна.Но ето ме пак същата.И нещата се повтарят толкова очевидно,че да не мога да не забележа.Ами да,виждам.Само че се бяхме разбрали поне да съм от другата страна на барикадата...И ти май бързо забравяш.

Но аз май все тук ще си остана.

Хората не само не си вземат урок,но умират да повтарят едни и същи грешки.Умират си да им кажеш кое как трябва да бъде,за да не трябва да мислят.Нищо,ако вече са ги лъгали:и ти ще ги излъжеш,стига да си убедителен.И те се хващат.Различността им се измерва в това колко могат да надуят балонче с дъвката и колко далеч да им стигнат претенциите.Разбира се,дори в това следват нечии чужди маниери,нечии измислени рамки,от които те да излязат.Ако успеят да те изнервят,значи добре си играят ролята.Всеки умира да подражава на модел,и дори тези,които искат да са други,градят различността си по модел и ползват чужди думи.От всичко това излиза,че да бъдеш „истински“ е най-фалшивото нещо на света.

Понякога  всички  изглеждат толкова едни и същи,че ме е яд да гледам,тия хора с удивителното им нежелание малко да помислят,малко  да се опитат,малко да бъдат хора. Ако можеше да не избират,да не купуват,а стоките сами да ги чакат на касата,сигурно щеше да е още по-добре,защото нямаше да се напъват да мислят,а и щеше да има още нещо,за което да са недоволни.

Защото как така е дамско яке,а e с мъжко закопчаване?

...............

...Аз си стоя,нали,до стената.На моменти не мога да дишам.От всички страни чувам оплаквания и невъзможни ситуации.Сякаш не съм аз тази,която живее на тавана,която 12 часа отделя за работа,9 за сън и си ляга по-рано от на хазяина децата,дето са 5 клас.На всичкото отгоре,да,не мога никак да помогна.

И за какво е всичко това?Уроци?Все едни и същи уроци.Книга мога да напиша,която никой да не купи.То за следващото поколение и книги няма да има.Бях все добрата и услужливата,а днес за мене никой не се сеща,камо ли да ми звънне по телефона.Не се усещам жена ли съм,млада ли съм,какво е.Всичко е едно и също.Метрото идва винаги след 4 минути.

От време на време се чувствам така,все едно ще избухна:все едно от чакането и от желанието да изчезна веднага ще се пръсна.Защото и това е едно от нещата,за които има винаги вероятности и възможности,но ти всъщност знаеш много добре как ще стане.И че на никой не му пука и че принца няма да дойде аз това добре го знам,да не го чакам от вчера.Просто трябва така да си наредя нещата,та аз да съм добре...

Това не прави ли нещата прекалено дребни,жалки?

Естествено.Но кой ми е виновен,че съм съгласна?Или и аз ще казвам,че няма избор?Има и още как.Но за мен това не е алтернатива.

* * *

Дали всичко е безвъзвратно изгубено?Младостта,тръпките,виното?Всичко ли отиде по дяволите?За хората ми е все едно,всеки от тях можеше да е друг и това нямаше да има значение.Като за толкова,такива все се намират...Нали,ама сега и толкова няма...