Случва ми се понякога напълно противоположно на всякогашното ми желание да говоря,да искам да слушам.Понякога от очите ти ми идват емоции и чувства като река,изливат се от мене и не ми се говори.Става ми толкова хубаво,че не ми се говори,напротив,искам да те слушам,и то такива истории,които да идват една след друга без никакъв определен ред, без смисъл и последователност,както ти идват на ум.Все ми се е виждало много хубаво да потънеш така в някого и то така едновременно всичкото ти внимание и мисъл да е в това,което ти разказва,и да не е така важно и даже значение да няма,но по някакъв начин да е всичко,което има смисъл в момента.Понякога в тези неизползвани моменти ми идва някакво пълно затъмнение и заблуждение и не искам дори да се насилвам да мисля, да разсъждавам.Защото очи в очи с твоите сякаш съм някъде другаде,сякаш става въпрос за съвсем други работи и аз съм попаднала на някакво място, което е много далече,много различно от тук,и сега изобщо не ми е до него, сега даже изобщо не си спомням откъде съм дошла.Представяш ли си колко би било хубаво..Защото аз с цялото осъзнаване на безсмислието искам точно в такива отвлечени и сякаш измислени и изкуствени неща да вложа всичко.Омръзва,всичко много омръзва.То е всеки ден едно и също,дори от себе си се уморяваш,уморяваш се да си себе си,уморяваш се да играеш роли, да говориш,да искаш да те слушат,дори от проблемите и дори от хубавите неща не се впечатляваш,омръзнало ти е,едни и същи са.Аз имах навика преди да се правя,че не ми пука,но всъщност много ми пукаше и ме болеше,и колко ми беше сложна тая роля,защото беше много далече от мен..Сега,представи си,би ми било трудно да изиграя ролята,че ми пука... Не ми пука,изобщо,нищо не ме изненадва и всичко вече някога е било.От себе си се уморих да реагирам все еднакво,опитам нещо различно-и изведнъж разбирам колко типично за мен е това.Вече не мога и да се оплача и да съжаля,защото съм уморена да ми пука и уморена да се преструвам.Сега ролите,които някога бяха моята естествена реакция,ще са ми невъзможни за възпроизвеждане...И съм като баба,която толкова много,и толкова повтарящо се и едно и също е видяла,че се влюбвам мигновено в две очи, които изглеждат чисти като детски,и умирам от желание да загърбя, да забравя всичко,само да мога да видя света през тях.Защото да го видиш без предубеждения,без болка,без да търсиш нещо определено и без да чакаш от него нещо да ти даде,сигурно е различно?Както казват,с очите на дете..Аз не помня вече кога бях дете,защото от моментите,в които нещо помня, то не е било никак като през очите на дете.Понякога обаче в съответното настроение мога наистина да се радвам на това,което виждам.На зората например,на гледка,на нещо което сякаш те пречиства с красотата си. Мога.Но толкова рядко се случва.Аз впрочем не ставам рано,а винаги ми се е искало.Бих станала да направя кафе и да посрещна зората,о,и още как, и бих станала да ти кажа „добро утро“ и деня ти да започне с усмивка.Но иначе съвсем не съм сигурна,че би ми стигнало за цяла живот.Винаги съм била готова да се посветя на някой,мислила съм си дори,че това следвам в живота,но ето че не стига и в един момент ти се иска някой така да ти се посвети,довери,да отвори душата и живота си за тебе,както и ти си го направил.Защото в началото всяко чувство е силно и много хора са се заблуждавали,че ще стигне и за двамата,но истината е,че никога не стига. В началото обичаш толкова силно,че някак не ти трябва повече,но колкото и да продължи,в един момент искаш взаимност.Ако не се получи,си казваш, че  „така си и си знаел“ ,че ще стане и нищо друго не си искал,но магията на цялата тая история вече я няма.Sinceramente!,и от тая простотия много ми е писнало.От празници,от подаръци,от някакви задължения, които са вече общоприети и развалят цялото сърце на случая.Много ми е писнало.Изобщо всичко е толкова ясно и пресметнато,че като си постоял така двайсетина години точно в тази позиция да виждаш едно и също,е много уморително.Струва ми се даже вече че това клише за детските очи не върви,защото и децата сигурно не разглеждат света с любопитство и интерес,а с неразбиране и сигурно разочарование.Трябва някое дете да питам,но може би толкова малко,че да може да говори,но още да не се е разочаровало.Защото през времето,когато не гледам в бездната,хич и не искам да гледам,че от все едно и също до гуша ми е дошло.Затова и все малко се страхувам да не ми хрумне някоя пълна простотия и не само да хрумне,ами и да я направя,защото това положение е наистина непоносимо. Може би ако и твоите очи не са детски ще се разочаровам и ще си кажа,че такъв поглед май отникъде и в никого не би трябвало да очаквам.Въпреки че ако си някакъв дябол ще е далеч по-хубаво и далеч по-трагично,някак по-възможно,и аз с пълно удоволствие ще се разочаровам,отчая и (ще ти се) предам.Но в противен случай би имало надежда,а така ще ми е по-лесно...Стремейки се към  нещо колкото и невероятно и невъобразимо да е то,и дори да знаеш,че няма да се случи,ти дава сили и някаква изтезаващо сладостна болка,защото каквото и да се все пак е възможно,нали,а знаейки колко невероятно е какво ли е чувството,ако се случи...?